Едно желание не, аз не го моля за нищо, аз му заповядвам. Изкомандвах го да ми купи картина на Джордж Пейстън. Дадох му списък на галериите, където би могъл да намери нещо от Д. П. Дори се опитах да го накарам, да отиде до ателието.
Но веднага щом чу, че е в Хампстед, надуши нещо. Пожела да узнае, дали не познавам този Д. П. Отговорих му, не, само по име. Но не звучеше много убедително; и се страхувах, че няма никъде да намери негова картина. Така че му казах, той не ми е много близък приятел, много е възрастен, но е добър художник и има голяма нужда от пари, а аз много бих искала да имам негови картини. Бихме могли да ги окачим по стените. Ако ги купиш направо от ателието, няма да плащаш комисиона на галериите, но виждам, че те е страх да отидеш, така че край. Естествено, не се хвана на това.
Искаше да знае, дали Д. П. не от цапачите-бояджии. Аз само го изгледах.
К. Пошегувах се.
М. Не се шегувай.
След малко се поинтересува какво би могъл да обясни, ако го питат, кой му е дал адреса и така нататък.
Казах му какво би могъл да обясни, а той отговори, че ще си помисли, което на калибански означава не. Прекалено беше да очаквам това от него; а в галериите по всяка вероятност нямаше да намери нищо.
Но и не се тревожа, защото смятам утре по това време да не съм тук. Ще избягам.
Ще тръгне след закуска. Ще ми остави обяда. Така че, ще имам на разположение четири или пет часа (освен ако ме излъже и вземе не всичко, което поисках, но досега такова нещо не се е случвало).
Тази вечер ми стана тъжно за Калибан. Когато ме няма, той наистина ще страда. Нищо няма да има. Ще остане сам със сексуалната си невроза, с класовата си невроза, с безполезността си, с празнотата си. Сам си го търси. Не го съжалявам наистина. Но не съм и напълно безразлична.
4-ти ноември
Вчера не можах да пиша. Много ми дойде.
Бях толкова глупава. Успях да го разкарам от тук за цял ден. Имах на разположение часове, за да избягам. Но никога не си бях представяла истинските проблеми. Представях си как с шепи греба мека, рохкава пръст. Пиронът се оказа безпредметен не можеше да кърти мазилката както трябва. А си мислех, че ще се изрони като две и две. Беше ужасно твърда. Часове минаха, докато извадя един камък. Зад него нямаше пръст, а друг камък, по-голям, варовик, и дори не се виждаха краищата му. Извадих още един, но без полза. Отзад беше все същият голям блок. Започнах да се отчайвам, разбрах, че няма да мога да прокопая тунел. Ударих обезумяла вратата, опитах се да я отворя с пирона и успях единствено да нараня ръката си. Това е всичко. Постигнах това, че си изпочупих ноктите и ме болеше.
Просто не съм достатъчно силна, нямам инструменти. Дори и ако имах инструменти, все едно.
4-ти ноември
Вчера не можах да пиша. Много ми дойде.
Бях толкова глупава. Успях да го разкарам от тук за цял ден. Имах на разположение часове, за да избягам. Но никога не си бях представяла истинските проблеми. Представях си как с шепи греба мека, рохкава пръст. Пиронът се оказа безпредметен не можеше да кърти мазилката както трябва. А си мислех, че ще се изрони като две и две. Беше ужасно твърда. Часове минаха, докато извадя един камък. Зад него нямаше пръст, а друг камък, по-голям, варовик, и дори не се виждаха краищата му. Извадих още един, но без полза. Отзад беше все същият голям блок. Започнах да се отчайвам, разбрах, че няма да мога да прокопая тунел. Ударих обезумяла вратата, опитах се да я отворя с пирона и успях единствено да нараня ръката си. Това е всичко. Постигнах това, че си изпочупих ноктите и ме болеше.
Просто не съм достатъчно силна, нямам инструменти. Дори и ако имах инструменти, все едно.
Накрая сложих камъните на мястото им, раздробих изкъртената мазилка (доколкото успях), смесих я с талк и вода и се опитах да прикрия дупката. Типично за състоянията, в които изпадам тук изведнъж реших, че копаенето трябва да продължи няколко дни, че единствената глупост е да си мисля, че ще го направя наведнъж.
Така че отделих много време, в опити да замаскирам мястото.
Но беше безполезно. Непрекъснато падаха малки парченца, а и бях почнала на най-видното място, където той нямаше как да не забележи.
Така че се отказах. Изведнъж реших, че това е дребно, глупаво, безполезно. Като лоша рисунка. Неспасяемо.
Когато той се върна най-накрая, видя веднага. Винаги когато влиза, най-напред нюха наоколо. След това провери докъде съм стигнала. Седях на леглото и го гледах. После хвърлих по него пирона.
Замаза камъните на местата им. Каза, че зад тях има плътна варовикова скала.
Не исках да говоря с него цялата вечер, не исках да погледна нещата, които донесе, макар че едно от тях явно беше картина.
Взех хапче за сън и си легнах веднага след вечеря.
Тогава, тази сутрин (събудих се рано), преди той да слезе, реших да отмина събитието, като нещо маловажно. Да бъда нормална.
Да не се предавам.
Разопаковах всичко, което донесе. Най-напред, наистина имаше картина от Д. П. Рисунка на момиче (млада жена), гола, не приличаше на нищо негово, което бях виждала и ми се стори, че я е рисувал преди много време. Негова е. Неговите изчистени линии, омразата към хаоса. Тя е полуобърната, окача или откача рокля от една кука. Хубаво лице? Трудно е да се каже. Доста тежко тяло. По-лоша е от десетки други работи, които е рисувал след това.
Но е истинска.
Целунах я, когато я разопаковах. Гледах на някои от линиите не като на линии, а като на неща, които той е докосвал. Цяла сутрин. Сега.
Не любов.
Човечност.
Калибан се изненада, когато видя колко съм весела, когато влезе. Благодарих му за всичко, което купи. Казах му, не може да си истински затворник, ако не се опиташ да избягаш и хайде да не говорим за това окей?
Каза ми, че е телефонирал на всички галерии, които му бях дала. Имало само това нещо.
Много ти благодаря, отговорих. Може ли да я задържа тук? И когато си отида, ще ти я оставя. (Няма и без това той каза, че предпочита да има някоя моя рисунка.)
Попитах го дали е пуснал писмото. Отговори, че е, но забелязах, че се изчервява. Казах му, че му вярвам, и че ако не го е пуснал, това ще е наистина толкова мръсен номер, че просто съм сигурна, че го е направил.
Почти съм убедена, че е минал метър, както и с чека. Той би го направил. Но не мога и да му кажа нищо, което да го накара да го пусне. Така че реших, ще предполагам, че го е пуснал.
Полунощ. Трябваше да спра. Той слезе.
Слушах плочите, които ми донесе.
Музика за ударни и чембало на Барток.
Най-хубавото.
Накара ме да си припомня Колюр миналото лято. Денят, когато с френските студенти отидохме през корковите дъбове към кулата. Дъбовете. Абсолютно нов цвят, изумително кафяво, ръждиво, кървящо, на местата, откъдето са изрязали корка. Цикадите. Необятното синьо море през стволовете, горещината и миризмата на всичко изгоряло в нея. Пиърс и аз, и всички освен Мини бяхме като опиянени. Спяхме под навеса, събуждахме се, вперили погледи през листата в кобалтовосиньото небе, мислехме си, колко е невъзможно да нарисуваш някои неща, как може някакъв си син пигмент въобще да изрази живата, синята светлина на небето? Изведнъж усетих, че не искам да рисувам, рисуването значеше да се показваш, истината беше да преживяваш и да преживяваш завинаги.
5-ти ноември
Тази вечер го побърках.
Започнах да хвърлям предмети горе. Първо възглавнички, после чинии. Копнеех да ги счупя.
Но бях гадна. Наистина. Разглезена. Той изтърпя всичко. Толкова е слаб. Трябваше да ме удари през лицето.
Улови ме, за да не мога да счупя още една от нещастните му чинии. Толкова рядко се докосваме. Мразя това. Беше като ледена вода.
Дръпнах му една лекция. Казах му всичко за него и какво трябва да направи в живота си. Но не ме слуша.
Харесва му да говоря за него. Няма значение какво.
Повече няма да пиша. Чета Разум и чувствителност30 и трябва да разбера какво ще стане с Мериан. Мериан съм аз, Елионор съм аз, такава каквато трябва да бъда.
Какво ще стане, ако катастрофира? Ако получи удар? Каквото и да било друго?
Ще умирам.
Не бих могла да се измъкна. Предния ден успях да докажа само това.
6-ти ноември
Следобед е. Днес не обядвах.
Още едно бягство. На косъм, стори ми се, по едно време. Но не стана. Той е сатана.
Опитах номера с апандисита. Намислих го преди седмици. Винаги го смятах за нещо, като последна възможност. Нещо, в което нямам право да сгреша, поради неподготвеност. Дори не го написах тук, за да не би случайно да го види.
Натрих лицето си с талк. Когато почука, глътнах цяла купчина предварително събрана сол, с вода, и си бръкнах в гърлото, стана точно навреме, той влезе и видя как повръщам. Разиграх страхотен етюд. Лежах на леглото, косата ми беше в безпорядък и се държах за корема. Още по пижама и пеньоар. Леко стенех, сякаш съм ужасно смела. През цялото време стоеше и питаше, какво ти става, какво ти става? И проведохме някакъв болезнено несвързан разговор. Калибан се мъчеше да ме убеди, че няма нужда да ходя в болница, аз настоявах, че трябва да ме заведе. Тогава изведнъж той отстъпи. Измърмори нещо за това е края и се втурна навън.
Чух да се отваря вратата, но не чух резетата. После външната врата. И настъпи тишина. Беше странна. Толкова внезапна, пълна. Бях успяла. Обух някакви чорапи и обувките си, изтичах до вратата. Беше открехната инч или два отворена. Помислих си, може да е капан. Така че продължих да се преструвам, отворих леко вратата и го повиках по име, тихо, после закуцуках немощно през избата и нагоре по стълбите. Виждах светлината, не беше заключил и външната врата. Като светкавица ми мина през ума, че той би направил точно това не би повикал лекар, би избягал. Би се побъркал окончателно. Но щеше да вземе караваната. Щях да чуя мотора. Не чух нищо. Трябваше да изчакам няколко минути, трябваше да предвидя, но не можах да издържа напрежението. Отворих вратата и излетях навън. Беше там. Внезапно. В дневната светлина.
Чакащ.
Не можех да се преструвам повече на болна, бях си сложила обувките. В ръката му имаше нещо (чук?), очите му бяха особени, разширени, сигурна бях, че ще се нахвърли върху мен. За момент останахме неподвижни, и двамата не знаехме какво да правим. После се обърнах и изтичах назад. Не знам защо, не се и замислих. Той тръгна след мен, но когато видя, че влизам вътре, спря (инстинктивно усещах, че ще го направи тук долу е единственото място, където не се боя от него). Чух как идва и пуска резетата.
Знаех, че така трябваше да постъпя. Това спаси живота ми. Ако се бях разпищяла или се бях опитала да избягам, щеше да ме пребие до смърт. Понякога е като обладан от нечиста сила, напълно престава да се контролира.