Виждам колко съм грешила преди. Колко сляпа съм била.
Проституирах с Калибан. Искам да кажа, оставих го да похарчи толкова пари за мен и макар че си казвах, че това е справедливо, сега виждам, че не е. Била съм мила с него, защото съм чувствала някаква благодарност. Дори когато го дразнех бях мила, когато му се подигравах, когато го плюех. Дори като чупех нещата му. Защото, така го забелязвах. А отношението ми трябваше да е такова, каквото е сега лед.
Да го замразя до смърт.
Във всяко едно отношение той е по-долу от мен. Единственото му преимущество е, че може да ме държи тук. Това е единствената му власт над мен, с която разполага. Не може да се държи, да мисли, да говори, да прави каквото и да било по-добре от мен дори приблизително така че ще остане Старецът от морето, докато по някакъв начин не се отърва от него.
Ще трябва да стане със сила.
Седях и си мислех за Бога. Вече не смятам, че вярвам в него. Не само аз, имам предвид и милионите, които трябва да са живели така през войната. И през цялата история. И чувствам, сега вече знам, че Бог не се намесва. Оставя ни да страдаме. Ако се молиш за свобода, получаваш облекчение само защото се молиш. Или се случва нещо друго, което ти дарява свободата. Но Бог не чува. У него няма нищо човешко като чуването, виждането, съжалението, помощта. Искам да кажа, Бог вероятно е сътворил света и фундаменталните закони на материята и еволюцията. Но не може да му пука за индивида. Така е направил нещата, че някои индивиди са щастливи, някои са тъжни, някои имат късмет, някои нямат. Кой е тъжен и кой не, той не знае, а и не го интересува. Така че всъщност не съществува. През тези последни няколко дни се чувствах Безбожница. Чувствах се по-чиста, по-малко объркана, по-зряща. Още вярвам в Бог. Но той е толкова далечен, толкова студен, толкова математичен. Виждам, че трябва да живеем сякаш няма Бог. Молитвите и боготворенето, пеенето на химни глупава и празна работа.
20-ти ноември
Искам да го накарам да съжалява, че изобщо ме е видял. Донесе някакъв печен боб за обяд. Аз четях в леглото. Остана за миг, после тръгна да излиза. Скочих до масата, грабнах чинията и я запратих по него. Не обичам печен боб, той знае това, така че сигурно го е домързяло. Не бях ядосана, само се преструвах. Той стоеше до вратата и винаги изрядно чистите му дрехи бяха целите изпопръскани с гадни капчици оранжев сос, изглеждаше глуповато. Не искам никакъв обяд, просъсках му. И му обърнах гръб. Цял следобед ядох шоколадови бонбони. Той не се появи отново до вечеря. Донесе ми черен хайвер, пушена сьомга и пиле (купува ги отнякъде готови) всички неща, които знае, че обичам, коварния звяр. Не това, че ги е купил е коварно, а това, че просто не мога да не му бъда благодарна (не му казах, че съм му благодарна, просто не бях груба с него); това, че ми ги поднася толкова почтително, сякаш казва моля те, не ми благодари и аз заслужавам всичко това. Когато подреждаше масата за вечеря, обзе ме неудържимо желание да се изкикотя. Ужасно. Исках да се строполя на леглото и да пищя. Той беше толкова съвършено сам себе си. А аз съм в клетка.
Тук долу настроенията ми се променят така бързо. Напълно съм решена да направя нещо този час, съвсем друго в следващия.
Безполезно е. По природа не мога да мразя. Сякаш някъде вътре в мен, всеки ден, се произвежда някакво количество доброта и добра воля. И трябва да се излее навън. Запушвам го, но след време то избликва.
Не бях мила с него, не искам да съм мила с него, няма да съм мила с него. Но проведох истинска борба, за да не съм и обикновена (имам предвид малките неща, като беше много вкусно, например). Всъщност, не казах нищо. Когато той попита: Това ли ще бъде всичко? (Като прислужник.) аз казах: Да, свободен си и му обърнах гръб. Би изпаднал в шок, ако можеше да види лицето ми. Усмихвах се, а когато затвори вратата, започнах да се смея. Не можех да се спра. Истерия.
Едно нещо, което правя много често напоследък. Зяпам се в огледалото. Понякога ми се струва, че не съм реална, изведнъж си мисля, че това отражение, на няколко крачки от мен, не е моето. Трябва да гледам другаде. Гледам лицето си, очите си, мъча се да разбера какво казват очите ми. Какво съм аз. Защо съм тук.
Защото съм толкова самотна. Трябва да погледна някое интелигентно лице. Всеки, който е бил затворен като мен ще го разбере. Изведнъж се чувстваш много реален, по странен начин. Сякаш никога досега не си бил. В обикновения живот толкова голяма част от себе си жертваш за обикновените хора, там тя е потисната, не я усещаш. Гледам лицето си, виждам как се движи, сякаш е на някой друг. Изтощавам се от гледане.
Седя сама със себе си.
Понякога е като магия, трябва да изплезя език и да сбърча нос, за да я разваля. Седя тук долу с отражението си, в абсолютна тишина, в някакво мистериозно състояние.
В транс.
21-ви ноември
Средата на нощта е. Не мога да заспя.
Мразя се.
Тази вечер за малко да стана убиец.
Вече никога няма да бъда същата.
Трудно е да се напише. Ръцете ми са вързани. Махнах превръзката от устата си.
Всичко започна на обяд. Разбрах, че трябва да полагам усилия, за да не бъда мила с него. Защото чувствах нужда да поговоря с някого. Дори и с него. Поне с човек. Когато си тръгна след обяда, ми се искаше да го повикам и да поговорим. Чувствах нещо съвсем друго, не това, което бях решила, че трябва да чувствам преди два дни. Така че взех ново решение. Тук долу не бих могла да го ударя с каквото и да било. Наблюдавах го много дълго с тази мисъл наум и се убедих. Той никога не застава с гръб към мен. Освен това, нямам с какво. Така че, помислих си, ще трябва да се кача горе и там да намеря нещо, някакво средство. Имах няколко идеи.
Иначе, боях се, че мога да попадна в стария капан на съжалението към него.
Така че, на вечеря бях малко по-мила и му казах, че имам нужда от баня (това беше истина). Той излезе, след малко се върна и се качихме. И там, сякаш беше някакъв знак, специално оставен за мен, видях една малка брадвичка. Беше на перваза на кухненския прозорец, който е до вратата. Сигурно е цепил дърва с нея навън и е забравил да я прибере. Нали сега непрекъснато съм долу.
Той влезе твърде бързо, за да успея да направя каквото и да било тогава.
22-ри ноември
Срамувам се. Зловещо измених на себе си.
Достигнах до няколко решения. Мисли.
Насилието и силата са нещо лошо. Ако използвам насилие, ще сляза до неговото ниво. Това означава, че не вярвам истински в силата на разума, на съчувствието, на човечността. Че се умилквам на хората, само защото това ме ласкае, не защото вярвам, че имат нужда от съчувствието ми. Мисля си за Лейдимонт, за хората, на които се умилквах там. Сали Марджисън. Умилквах й се, само за да покажа на Весталките девственици, че съм по-умна от тях. Че мога да я накарам да направи за мен неща, които не би направила за тях. Доналд и Пиърс (защото в известен смисъл и на тях се умилквах) но те и двамата са привлекателни млади мъже. Може би е имало стотици други, които са се нуждаели от умилкването ми, от съчувствието ми, повече от тях двамата. И при всички случаи, повечето момичета биха подскочили от радост, ако имаха възможността да се умилкват на тях.
С Калибан се предадох твърде рано. Трябва да си изработя ново отношение към него. Това със затворника и надзирателя беше глупаво. Повече няма да го плюя. Когато ме дразни ще си мълча. Ще се държа с него като с човек, който се нуждае от съчувствието ми, от разбирането ми. Ще продължа с опитите да го науча на нещо за изкуството. На други неща.
Има само един начин да направиш каквото и да било. Правилният. Не това, което разбираха под правилно в Лейдимонт. Това, което ти чувстваш, че е правилно. Твойто собствено правилно.
Аз съм морална личност. Не се срамувам от това. Няма да оставя Калибан да ме направи неморална; въпреки че заслужава цялата ми омраза, цялата ми жлъч, и брадва по главата.
(По-късно.) Бях мила с него. Тоест, не бях настръхналата котка, която бях напоследък. Веднага щом дойде, го накарах да ми даде да погледна раната му и й сложих малко Детол. Беше нервен. Карам го да се стряска. Не ми вярва. Това точно е състоянието, до което не биваше да го докарвам.
Трудно е, въпреки всичко. Когато се държа свински с него, той добива такъв вид на самосъжаление, че започвам да се мразя. Но веднага щом започна да ставам мила, нещо като задоволство сякаш се промъква в гласа му и в поведението му (много дискретно, цял ден е самата смиреност, никакъв упрек за снощи, разбира се) и веднага ми се дощява да го смушкам и да го цапардосам още веднъж.
Танц върху опънато въже.
Но атмосферата се проясни.
(Нощ.) След вечеря се опитах да го науча какво да търси в абстрактното изкуство. Безнадеждно е. Наблъскал е в нещастната си помрачена куфалница, че изкуството е попиляно (не разбира защо не трия) ако не постигне точна, фотографска прилика, и че да правиш хубави, хладни платна (Бен Никълсън) е в известен смисъл неморално. Виждам, че има приятни шарки, каза той. Но не може да се съгласи, че да правиш приятни шарки е изкуство. Сигурна съм, че за него някои думи имат ужасно силен, скрит смисъл. Всичко, което е свързано с изкуството го смущава (и хипнотизира, предполагам). Всичко това е в известен смисъл неморално. Той знае, че великото изкуство е велико, но за него велико означава заключено в музей и споменавано, само когато искаш да блеснеш. Живото изкуство, модерното изкуство, го шокира. Не можеш да му говориш за него, защото думата изкуство предизвиква в главата му цял порой мисли, изтъкани от вина и ужас.
Ще ми се да знам, дали има много хора като него. Разбира се сигурна съм, че мнозинството, особено Новите хора, не дава пет пари за което и да е от изкуствата. Но дали това е така, защото са като него? Или защото просто не се интересуват. Имам предвид, наистина ли изкуствата ги отегчават (така че нямат нужда от тях) или пък ги шокират и разочароват, така че трябва да се преструват на отегчени?
23-ти ноември
Току-що свърших Събота вечер, неделя сутрин31. Шокира ме тази книга. Шокира ме не само сама по себе си, но и поради това, че съм тук. Шокира ме по същия начин, по който и Живот във висшето общество, когато я четох миналата година. Знам, че са много умни книги, сигурно е прекрасно да можеш да пишеш като Алан Силитоу. Истински, нефалшиво. Да казваш каквото мислиш. Ако беше художник, щеше да е чудесен (щеше да е като Джон Братби32, дори по-добър), би уловил Нотингам и всичко щеше да е много хубаво в цветове. Защото ако умееш да рисуваш добре и нарисуваш каквото виждаш, хората биха ти се възхищавали. Но не е достатъчно само да можеш да пишеш добре (имам предвид да подбираш точните думи и така нататък), за да бъдеш добър писател. Защото Събота вечер, неделя сутрин ме отвращава. Мисля, че Артър Сийтън е отвратителен. И мисля, че най-отвратителното в цялата работа е, че Алан Силитоу не показва, че е отвратен от своя млад герой. Според мен хората смятат, че младите хора като Артър Сийтън са всъщност доста добри.