23-ти ноември
Току-що свърших Събота вечер, неделя сутрин31. Шокира ме тази книга. Шокира ме не само сама по себе си, но и поради това, че съм тук. Шокира ме по същия начин, по който и Живот във висшето общество, когато я четох миналата година. Знам, че са много умни книги, сигурно е прекрасно да можеш да пишеш като Алан Силитоу. Истински, нефалшиво. Да казваш каквото мислиш. Ако беше художник, щеше да е чудесен (щеше да е като Джон Братби32, дори по-добър), би уловил Нотингам и всичко щеше да е много хубаво в цветове. Защото ако умееш да рисуваш добре и нарисуваш каквото виждаш, хората биха ти се възхищавали. Но не е достатъчно само да можеш да пишеш добре (имам предвид да подбираш точните думи и така нататък), за да бъдеш добър писател. Защото Събота вечер, неделя сутрин ме отвращава. Мисля, че Артър Сийтън е отвратителен. И мисля, че най-отвратителното в цялата работа е, че Алан Силитоу не показва, че е отвратен от своя млад герой. Според мен хората смятат, че младите хора като Артър Сийтън са всъщност доста добри.
Ненавиждам това, че Артър Сийтън не се интересува от нищо, извън собствения си дребен живот. Той е зъл, тесногръд, себичен, брутален. Понеже е нахален, мрази работата си и има успех сред жените, хората мислят, че е жизнен.
Единственото у него, което ми харесва, е, че притежава нещо, което би могло да се използва за добро, ако успееш да достигнеш до него.
Това е от егоцентричността на тези хора. Това, че не ги интересува изобщо какво става по света. В живота.
Това, че са в кутия.
Може би Алан Силитоу е искал да критикува обществото, което ражда такива хора. Но не става ясно. Знам какво е станало той се е влюбил в това, което рисува. Започнал е да го изобразява толкова грозно, колкото е, но после грозотата го е покорила и е започнал да мами. Да издребнява.
Шокира ме и заради Калибан. Виждам, че у него има нещо от Артър Сийтън, само че е обърнато нагоре с краката. Искам да кажа, и у него я има тази омраза към другите неща и другите хора извън неговия тип. И у него има егоизъм но неговият дори не е честен, защото той обвинява за всичко живота и после се наслаждава на егоизма си със спокойна съвест. Също така е и упорит.
Шокира ме, защото мисля, че всеки, освен нас (а и ние сме заразени) притежава тази себичност и тази бруталност, независимо дали е скрита, лукава и перверзна, или очебиеща и груба. Религията, все едно, е мъртва, нищо не може да удържи Новите хора, те ще стават все по-силни и по-силни и накрая ще потънем в блатото им.
Не, няма да успеят. Заради Дейвид. Заради хора като Алан Силитоу (на гърба на корицата пише, че е син на работник).
Искам да кажа, че интелигентните Нови хора винаги ще идват при нас. Новите хора се самоунищожават, защото са толкова глупави. Никога не могат да задържат интелигентните при себе си. Особено младите. Ние искаме нещо по-добро, не само пари и да не оставаме по-назад от съседа си.
Но това е битка. Все едно че си в град и си обсаден. Те са навсякъде наоколо. И ние трябва да устоим.
Между мен и Калибан се води битка. Той е Новите хора, аз съм от Малкото.
Трябва да се боря с моите оръжия. Не с неговите. Не с егоизъм и бруталност, и срам, и неприязън.
Той е по-лош от тези като Артър Сийтън.
Ако Артър Сийтън види статуя, която не му харесва, ще я строши. Но Калибан ще я увие в непромокаемо платно. Не знам кое е по-лошо. Но мисля, че вариантът, на Калибан.
24-ти ноември
Отчаяно искам да избягам. Вече не получавам никакво облекчение от рисуването, музиката или четенето. Изгаряща, изгаряща нужда чувствам (всички затворници сигурно я чувстват) от други хора. Калибан е само половин човек, в най-добрите си моменти. Искам да виждам десетки и десетки непознати лица. Като да си жаден и да поглъщаш чаша след чаша вода. Точно това. Някъде четох, че никой не можел да издържи повече от десет години в затвор или повече от една година в единична килия.
Отвън човек просто не може да си представи какво е в затвора. Мислиш си, е, има много време за размисли и четене, сигурно не е толкова лошо. Но е прекалено лошо. Бавността на времето. Мога да се закълна, че всичките часовници на света са изостанали с векове, откакто съм тук.
Не би трябвало да се оплаквам това е луксозен затвор.
24-ти ноември
Отчаяно искам да избягам. Вече не получавам никакво облекчение от рисуването, музиката или четенето. Изгаряща, изгаряща нужда чувствам (всички затворници сигурно я чувстват) от други хора. Калибан е само половин човек, в най-добрите си моменти. Искам да виждам десетки и десетки непознати лица. Като да си жаден и да поглъщаш чаша след чаша вода. Точно това. Някъде четох, че никой не можел да издържи повече от десет години в затвор или повече от една година в единична килия.
Отвън човек просто не може да си представи какво е в затвора. Мислиш си, е, има много време за размисли и четене, сигурно не е толкова лошо. Но е прекалено лошо. Бавността на времето. Мога да се закълна, че всичките часовници на света са изостанали с векове, откакто съм тук.
Не би трябвало да се оплаквам това е луксозен затвор.
И тази сатанинска хитрина с вестниците и радиото. Никога не съм чела кой знае колко вестници, не съм слушала новините. Но да си напълно отрязан от света Толкова е странно. Сякаш съм загубила координатната си система. С часове лежа на леглото и мисля как да избягам.
Безкрайно.
25-ти ноември
(Следобед.) Тази сутрин разговарях с него. Накарах го да ми позира. След това го попитах какво иска да направя. Да му стана ли любовница? Но това го шокира. Почервеня и каза, че това може да си го купи в Лондон.
Казах му, че е китайска кутия. И е така. Най-вътрешната му част е, мисълта, че трябва да го обичам; всякак. С тялото си, с ума си. Да го уважавам и боготворя. Толкова абсолютно невъзможно е дори и да преодолея физическата страна, как бих могла да гледам на него, освен от високо?
Да блъскам главата му в каменна стена.
Не искам да умра. Чувствам се пълна с издръжливост. Винаги ще искам да оцелея. Ще оцелея.
26-ти ноември
Единственото необикновено нещо у него начинът, по който ме обича. Обикновените Нови хора не могат да обичат нищо, както той обича мен. Тоест сляпо. Абсолютно. Като Данте и Беатриче.
Харесва му да е безнадеждно влюбен в мен. Струва ми се и Данте е бил същия. Обикалял е в лунната светлина, знаел е, че всичко е съвсем безнадеждно и е събирал богат творчески материал от преживяното.
Макар че Калибан не би могъл да получи нищо, освен нещастното си удоволствие.
Хората, които не създават нищо как ги мразя!
Колко много ме беше страх от смъртта през онези първи дни. Не искам да умра, защото мисля за бъдещето. Ужасно искам да знам, какво ще ми донесе живота. Какво ще ми се случи, как ще се развия, каква ще бъда след пет години, след десет, след трийсет. Мъжът, за когото ще се омъжа, местата, които ще опозная. Децата. Това не е просто себично любопитство. Това е най-лошият исторически момент за умиране. Космически пътешествия, наука, целият свят се събужда и се протяга. Започва нова ера. Знам, че е опасна. Но е чудесно да живееш в нея.
Обичам, обожавам моята ера.
Днес непрекъснато ми идват мисли. Едната беше: нетворящ човек, плюс възможност да твори, равно на зъл човек.
Другата беше: да го убия, е нарушаване на обещанието ми към това, в което вярвам. Някои хора биха казали ти си само капка, нарушаването на обещанието ти е само капка, то няма значение. Но цялото зло в света се състои от малки капчици. Глупаво е да се говори, че малките капчици са без значение. Те и океанът са едно и също нещо.
Сънувах наяве (не за първи път) как живея с Д. П. Той ме мами, напуска ме, циничен и брутален е с мен, аз съм отчаяна. В тези сънища няма много секс, просто живеем заедно. В доста романтична обстановка. Морета, острови. Бели къщи. Понякога в Средиземно море. Ние сме заедно, много близки по дух. Подробностите са като глупостите в списанията. Но остава близостта на духа. Това е нещо истинско. И ситуациите, които си представям (той ме изоставя) също са истински. Искам да кажа, умирам като мисля за тях.
Понякога не съм много далеч от пълното отчаяние. Вече никой не знае, дали съм жива. Сигурно ме смятат за умряла, приели са, че съм умряла. Ето това е истинската ситуация. Има и бъдещи ситуации седя на леглото и си мисля за тях: безкрайната ми любов към някой мъж, знам, че не мога да обичам наполовина, знам, че в мен се е насъбрала любов, ще се жертвам, ще загубя сърцето си, тялото си, ума си, душата си, заради някой мерзавец като Д. П. Който ще ме предаде. Чувствам го. В началото на съня ми наяве всичко в живота ми с него е рационално и нежно, но знам, че в действителност няма да е така. Всичко ще бъде страст и насилие. Ревност. Отчаяние. Горчилка. Нещо у мен ще бъде убито. Той също ще бъде наранен.
27-ми ноември
Среднощ.
Никога няма да избягам. Полудявам. Трябва, трябва, трябва да направя нещо. Чувствам се, сякаш съм в сърцето на земята. Цялата тежина, на цялата земя лежи върху тази малка кутийка. Тя става все по-малка и по-малка. Усещам как се свива.
Понякога искам да крещя. Докато прегракна. До смърт.
Не мога да го напиша. Няма такива думи.
Безкрайното отчаяние.
Целия ден съм така. Нещо като паника без край, на забавени обороти.
Какво ли може да си е мислел, когато ме доведе тук?
Нещо с плановете му се е объркало. Аз не се държа като момичето от сънищата му. Все едно, че си е купил прасе в чувал, без да го погледне.
Затова ли ме държи тук? С надеждата Миранда от сънищата да се появи?
Може би наистина трябва да бъда момичето от сънищата му. Да го прегърна, да го целуна. Да го прилаская, да го потупам по рамото, да го погаля. Да го целуна.
Нямах предвид това. Но то ме кара да се замислям.
Може би наистина трябва да го целуна. Нещо повече. Да го обичам. Да накарам омагьосаният принц да се появи.
С часове мисля между всеки две изречения, които пиша. Трябва да го накарам да си мисли, че най-накрая съм трогната от благородството му и така нататък, и така нататък
Това е необикновено.
Той ще трябва да реагира.
Сигурна съм, че мога да го направя. Най-малкото, той е вманиачено чист. Никога не мирише на нищо друго, освен на сапун.
Ще преспя с тази мисъл.
28-ми ноември
Днес дойдох до страхотно решение.
Представях си, че съм в леглото с него.
Безполезно е само да го целувам. Шокът трябва да е толкова страхотен, че да трябва да ме освободи. Защото не можеш да държиш затворена жената, която ти се е отдала.
Ще се поставя изцяло в неговата власт. Тогава не бих могла да отида в полицията. Единствено бих могла да искам всичко да се потули.