Да опитвам със сила е безполезно. Трябва с хитрост.
Когато съм лице в лице, не бих могла да използвам насилие. Само мисълта кара коленете ми да треперят. Спомням си как веднъж, като скитахме с Доналд в Ийст Енд, след като бяхме в Уайтчапъл, видяхме група гамени, наобиколили две индийки на средна възраст. Прекосихме улицата, призля ми. Гамените ги тормозеха, викаха, дразнеха, обиждаха и ги дърпаха от тротоара на платното. Доналд каза, какво можем да направим; направихме се, че не ни интересува и бързо отминахме. Но това беше долно, тяхното насилие и нашия страх от него. Ако Калибан дойдеше при мен сега и ми подадеше ръжена, не бих могла да го ударя.
Няма полза. От половин час се мъча да заспя, но не мога. Писането тук е като наркотик. Единственото нещо, което очаквам с нетърпение. Днес следобед прочетох това, което написах за Д. П. завчера. Стори ми се, сякаш е живо. Знам, че е така, защото въображението ми допълва всички подробности, които друг човек не би разбрал. Искам да кажа, това е суета. Но сякаш е някакво вълшебство, да си в състояние да извикаш миналото си. И просто не мога да живея в това настояще. Бих полудяла, ако можех.
Мислех за времето, когато заведох Пиърс и Антоанет да го видят. Черната му страна. Не, глупаво, глупаво постъпих. Бяха дошли в Хампстед да пият кафе и щяхме да ходим на кино, но опашката за билети беше голяма. Така че се оставих да ме кодошат докато се съглася да ги заведа.
Беше суетно от моя страна. Бях им говорила прекалено много за него. Така че, те започнаха да намекват, че не е много любезно, да се страхувам да ги запозная с него. И аз лапнах въдицата.
Още на вратата видях, че не му е приятно, но ни покани.
И о, беше ужасно. Ужасно. Пиърс се държеше по най-мазния си и евтин начин, а Антоанет беше почти пародия на самата себе си такова секси котенце. Опитвах се да извиня всеки пред всички останали. Д. П. беше в толкова странно настроение. Знаех, че би могъл да отиде в друга стая и да ни остави сами, но той надмина себе си в грубостта. Би могъл да забележи, че Пиърс се държи така, само, за да прикрие неувереността си.
Помъчиха се да го подтикнат, да говори за собствената си работа, но той не желаеше. Започна да се държи ужасно. Мръсни думи. Всякакви грозни цинични неща за Слейд и различни художници неща, в които знам, че не вярва. Успя да сконфузи Пиърс и мен, но Антоанет просто се чувстваше по-добре. Скимтеше, трептеше с мигли и изтърсваше някоя още по-голяма мръсотия. Така че, той смени тактиката. Прекъсваше ни всеки път, когато се опитвахме да кажем каквото и да било (също и мен).
И тогава аз направих нещо още по-глупаво от това, че въобще ги заведох там. Настъпи някаква пауза и той очевидно си помисли, че се каним да си вървим. Но на мен съвсем идиотски ми хрумна, че Пиърс и Антоанет доста се забавляват и бях сигурна, че е така, защото усещат, че не го познавам толкова добре, колкото им бях казала. Така че, трябваше да докажа, че мога да го командвам.
Попитах, може ли да ни пуснеш някоя плоча, Д. П.?
За момент ми се стори, че ще бъде не, но той само каза, защо не. Нека чуем и някой друг. За разнообразие. Не ни даде никакъв избор, просто отиде и пусна някаква плоча.
Легна на кушетката както обикновено със затворени очи, а Пиърс и Антоанет явно смятаха, че е поза.
Такъв тънък, трептящ звук, такова напрежение се беше събрало във въздуха; искам да кажа, музиката отгоре на всичко. Пиърс започна да се подсмихва, а Антоанет изпадна в пристъп на не, тя не може да се кикоти, твърде потайна е на това, което тя прави в такива случаи, а аз се усмихнах. Признавам го. Пиърс си изчисти ухото с малкия пръст и след това, с лакът на креслото, опря чело на изпънатите си пръсти главата му се поклащаше всеки път, когато инструментът (тогава не знаех какъв е) свиреше тремоло. Антоанет едва не се задуши. Беше ужасно. Знаех, че той ще чуе.
Чу. Видя как Пиърс отново чисти ухото си. И Пиърс усети, че го гледат и се усмихна тарикатски, един вид не ни обръщай внимание. Д. П. скочи от кушетката и спря грамофона. Попита, не ви ли харесва? Пиърс отговори, а трябва ли непременно да ни харесва?
26-ти октомври
Не му вярвам. Купил е тази къща. Ако ме пусне, ще трябва да ми се доверява. Или ще трябва да я продаде и да изчезне, преди да мога (да бих могла) да стигна до полицията. Не би направил нито едното, нито другото.
Много потискащо е. Трябва да вярвам, че ще спази обещанието си.
Харчи пари, пари, пари. За мен. Сигурно вече почти са станали двеста. Всякакви книги, всякакви плочи, всякакви дрехи. Знае какви номера нося. Скицирам му каквото искам, смесвам бои, за да види цветовете, като ориентир. Дори ми купува бельото. Не мога да сложа на себе си червено-прасковените творения, които беше накупил преди, така че му казах, да отиде и да вземе нещо свястно от Маркс и Спенсър. Той попита, не може ли да е някакъв комплект? Разбира се, за него трябва да е смърт да иска неща за мен от продавачките (как ли се чувства в аптеката), така че, сигурно му се ще поне да ги набави наведнъж. Какво ли ще си помислят за него? Дузина бикини, три комбинезона, фланели, сутиени. После го попитах какво са казали, когато ги е поискал, и той се изчерви. Струва ми се помислиха, че съм малко особен, каза той. За първи път, откакто съм тук, се смях истински.
Всеки път, когато ми подарява нещо, си мисля, това е доказателство, че няма намерение да ме убие или да направи нещо друго неприятно.
Не би трябвало, но ми харесва, когато на обяд се върне, откъдето е ходил. Винаги има подаръци. Харесва ми всеки ден да е Рождество, без дори да се налага да благодаря на дядо Коледа. Понякога донася неща, които не съм искала. Винаги носи цветя и това е приятно. Шоколади, но той ги яде повече от мен. И продължава да ме пита, какво искам да ми купи.
Знам, че той е Дявола, показващ ми света, който би могъл да ми принадлежи. Така че, не му се продавам. Струвам му много за дребни неща, но знам, че иска да го помоля за нещо голямо. Умира, за да ме направи благодарна. Но няма да успее.
Днес ми дойде една ужасна мисъл сигурно Д. П. е бил заподозрян, Карълайн не може да не е дала името му на полицията. Горкият. Сигурно ще бъде саркастичен, и на ченгетата няма да им хареса.
Днес се опитвах да го нарисувам. Странно. Безнадеждна работа. Далеч от истината.
Знам, че е нисък, само с инч или два по-висок от мен. (Винаги съм мечтала за високи мъже. Глупаво.)
Оплешивява и има еврейски нос, макар че не е евреин (не че бих имала нещо против, ако беше). И лицето му е твърде широко. Обрулено, уморено, хлътнало като маска, така че никога не се доверявам на израженията му. Долавям неща, които би трябвало да идват някъде отзад. Но никога не съм сигурна. Понякога за мен има специална, суха физиономия. Представям си я. Но не изглежда нечестна, просто това е той. Животът е нещо като шега, глупаво е да го приемаме сериозно. Бъди сериозен към изкуството, но се шегувай по-малко с всичко останало. Не деня, в който ще падне водородната бомба, а деня на голямото пържене. Когато настъпи голямото пържене. Болно, болно. Това е начинът му да се поддържа здрав.
Нисък, плещест, с широко лице и гърбав нос дори малко турски. Никак не прилича на англичанин.
Имам тези глупави представи за добрия вид на англичаните. Мъжете от рекламите.
Мъжете от общежитието за момичета.
27-ми октомври
Проходът до вратата е най-добрият ми шанс. Чувствам, че трябва да опитам скоро. Мисля, че знам как да го задържа настрана. Днес следобед огледах вратата много внимателно. Дървена е и откъм мен е обкована с ламарина. Ужасно здрава. Никога не бих могла да я разбия или да я изкъртя дори и с лост. Във всеки случай, той се е погрижил около мен да няма нищо, с което да мога да свърша тази работа.
Започнах да събирам инструменти. Бих могла да счупя някоя кана това ще ми осигури нещо остро. Вилица и две лъжици. Алуминиеви са, но все ще могат да свършат работа. Най-много ми трябва нещо здраво и остро, с което да изровя мазилката между камъните. Веднъж като направя дупка в стената, никак няма да е трудно, да стигна до външното помещение.
Това ме кара да се чувствам практична. Делова. Но още не съм направила нищо.
Чувствам повече надежда. Не знам защо. Но е така.
28-ми октомври
Д. П. е художник. Второкласен Пол Наш, каза Карълайн ужасно, но има нещо вярно в това. Не, не такова, каквото той би нарекъл фотография. Но не и абсолютна индивидуалност. Мисля си, че просто е стигнал до същите заключения. Или го вижда (че пейзажите му имат нещо от Наш), или не. При всички случаи, това е критика към него. Че нито го забелязва, нито го казва.
27-ми октомври
Проходът до вратата е най-добрият ми шанс. Чувствам, че трябва да опитам скоро. Мисля, че знам как да го задържа настрана. Днес следобед огледах вратата много внимателно. Дървена е и откъм мен е обкована с ламарина. Ужасно здрава. Никога не бих могла да я разбия или да я изкъртя дори и с лост. Във всеки случай, той се е погрижил около мен да няма нищо, с което да мога да свърша тази работа.
Започнах да събирам инструменти. Бих могла да счупя някоя кана това ще ми осигури нещо остро. Вилица и две лъжици. Алуминиеви са, но все ще могат да свършат работа. Най-много ми трябва нещо здраво и остро, с което да изровя мазилката между камъните. Веднъж като направя дупка в стената, никак няма да е трудно, да стигна до външното помещение.
Това ме кара да се чувствам практична. Делова. Но още не съм направила нищо.
Чувствам повече надежда. Не знам защо. Но е така.
28-ми октомври
Д. П. е художник. Второкласен Пол Наш, каза Карълайн ужасно, но има нещо вярно в това. Не, не такова, каквото той би нарекъл фотография. Но не и абсолютна индивидуалност. Мисля си, че просто е стигнал до същите заключения. Или го вижда (че пейзажите му имат нещо от Наш), или не. При всички случаи, това е критика към него. Че нито го забелязва, нито го казва.
Мъча се да съм обективна към него. Неговите недостатъци.
Омразата му към абстрактните творби дори към художници като Джаксън Полак и Никълсън. Защо? Интелектуално, аз съм повече от наполовина убедена от думите му, но въпреки всичко чувствам, че някои от картините, за които казва, че са лоши, са красиви. Струва ми се изпитва ревност. Прекалено много осъжда.
Нямам нищо против това. Мъча се да съм честна към него и към себе си. Той мрази хората, които не премислят нещата докрай той самият прави това. Дори прекалено. Но си има принципи (освен за жените). Пред него повечето хора с така наречени принципи, приличат на празни консервни кутии. (Спомням си как веднъж каза за Мондриан24: Не е въпросът дали ти харесва, а дали трябва да ти харесва. искам да кажа, ненавижда абстрактното изкуство по принцип. Игнорира чувствата си.)