Оставих най-лошото за най-накрая. Жените.
Трябва да е било четвъртия или петия път, когато отидох да го видя.
Там беше тази Нилсън. Предполагам (сега), че са били в леглото заедно. Бях толкова наивна. Но не изглеждаше, че имат нещо против идването ми. Можеха и да не ми отворят. А и тя беше много мила с мен, с блестящите си маниери, сякаш си беше у дома. Трябва да е към четиридесетте какво ли е видял в нея? После, дълго време след това, през май, бях ходила предната вечер, но него го нямаше (или е бил в леглото с някоя?), една привечер го заварих сам и известно време разговаряхме (той ми казваше за Джон Минтън25), после пусна плоча с индийска музика и замълчахме. Но този път не затвори очите си, гледаше ме и се чувствах смутена. Когато рага-та свърши, последва тишина. Попитах, да я обърна ли? Но той отговори, не. Беше в сянка, не го виждах много добре.
Изведнъж ме попита, искаш ли да си легнем.
Отговорих, не, не искам. Беше ме изненадал и звучах глупаво. Уплашено.
Той каза, без да отделя поглед от мен, преди десет години бих се оженил за теб. Ти щеше да си вторият ми катастрофален брак.
Всъщност, не беше съвсем изненада. Бях го очаквала от седмици.
Той дойде и застана до мен. Сигурна ли си?
Казах му, не съм дошла за това. Въобще.
Толкова не му подхождаше. Толкова грубо. Сега мисля, сега съм убедена, че всъщност е бил мил. Умишлено груб и неприкрит. Точно, както понякога ме оставя да го бия на шах.
Отиде да направи турско кафе и се провикна през вратата, ти заблуждаваш. Отидох и застанах до кухненската врата, а той наблюдаваше джезвето. Погледна ме. Готов съм да се закълна, че понякога го искаш.
На колко си години? Попитах аз.
Бих могъл да съм ти баща, това ли имаш предвид?
Мразя промискуитета, отвърнах аз. Това имах предвид.
Застана с гръб към мен. Ядосах му се, беше толкова безотговорен. Казах му, както и да е, ни най-малко не ме привличаш по този начин.
Попита, все още с гръб към мен, какво разбираш под промискуитет?
Казах, лягането в леглото за удоволствие. Секс и нищо друго. Без любов.
29-ти октомври
(Сутрин.) Той е отишъл до? Люис.
Тоанет.
Беше около месец след вечерта с плочата. Би трябвало да се досетя, тя ми мъркаше от месеци и ми хвърляше дяволити погледи. Мислех, че е във връзка с Пиърс. И тогава, една вечер аз натиснах звънеца, после забелязах, че е отворено, бутнах вратата и погледнах нагоре по стълбите в същия момент, когато Тоанет погледна надолу иззад горната врата. Стояхме и се гледахме. След малко тя излезе на площадката, докато още се обличаше. Не каза нищо, само ми махна да се качвам към ателието и което беше най-лошото, аз се изчервих, а тя не. Беше й забавно.
Не се стряскай толкова, каза тя. Той ще се върне след малко. Отиде за но не чух за какво, защото си тръгнах.
Никога не съм се замисляла, защо бях толкова ядосана, толкова шокирана, толкова наранена. Доналд, Пиърс, Дейвид, всички знаят, че в Лондон живее както е живяла в Стокхолм самата тя ми го е казвала, те са ми го казвали. А пък Д. П. сам ме беше предупредил какъв е.
Не беше просто ревност. Беше, защото човек като Д. П. можеше да бъде толкова близък с такава като нея толкова осезаема, толкова плиткоумна, толкова фалшива, толкова разпасана. Но откъде-накъде той въобще трябваше да обръща внимание на мен? Няма само една-единствена причина.
Д. П. е с двадесет и една години по-възрастен от мен. С девет години по-млад от Т.
С дни след това бях отвратена от себе си, не от него. Тесногръдието ми. Заставих се да се срещна с Тоанет, да я изслушам. Тя изобщо не се разкряка. Според мен, това беше дело на Д. П. Той й е наредил да не го прави. Отишла при него на следващия ден, каза ми, не за да му се извини. И (нейните думи) просто се случи.
Изпитвах такава ревност. Караха ме да се чувствам по-стара от тях. Бяха като непослушни деца. Щастливи с тайната си. След това, че съм фригидна. Не можех да погледна Д. П. Най-накрая, трябва да е било седмица по-късно, той ми се обади по телефона у Карълайн. Нямаше вина в гласа му. Казах, че съм много заета и не мога да го видя. Не, не мога да мина при него тази вечер. Ако беше настоял, щях да откажа. Но ми се стори, че се кани да затвори и му обещах да мина на следващия ден. Толкова исках да знае, че ми е причинил болка. А не можеш да усещаш болката по телефона.
Карълайн подхвърли, мисля, че го виждаш прекалено често.
Отговорих й, той има авантюра с тази шведка.
Дори си поговорихме за това. Бях много честна. Дори го защитих. Но в леглото го обвинявах пред себе си. Часове наред.
Първото нещо, което ме попита той на следващия ден беше (без да се преструва), държа ли се тя като кучка с теб?
Не. Въобще не. После, сякаш ми беше все едно, защо да прави това?
Той се усмихна. Знам какво чувстваш, сякаш ми казваше. От това ми се прииска да го ударя. И не можех да се правя, че ми е все едно, което още повече влошаваше нещата.
Той каза, мъжете са лоши.
Най-лошото нещо у тях е, че могат да кажат това с усмивка, отговорих аз.
Това е вярно, съгласи се той. Последва тишина. Щеше ми се да не бях идвала, щеше ми се да го изрежа от живота си. Погледнах вратата на спалнята, тя беше открехната, виждах края на леглото.
Все още не съм в състояние, казах му, да разделям живота на части. Това е всичко.
Слушай, Миранда, започна той, тези двадесет години, които ни разделят. Познавам живота по-добре от теб, живял съм повече, разочаровал съм повече хора и съм виждал повече разочаровани. На твоята възраст, главата на човек е пълна с всякакви идеи. Мислиш, че след като понякога виждам кое в изкуството е тривиално и кое е важно, трябва да бъда и по-добродетелен. Но аз не искам да бъда добродетелен. Моят чар за теб (ако има такъв) е чисто и просто искреността. И опита. Не добротата. Аз не съм добър човек. Може би в морален смисъл дори съм по-млад от теб. Можеш ли да разбереш това?
Говореше това, което сама чувствах. Аз бях изсушена, той беше пълен със сокове, а трябваше да е точно наопаки. И аз бях изцяло виновна. Но продължавах да мисля, ето, той ме заведе на концерта, а после се е върнал тук, при нея. Спомних си колко пъти бях звъняла на звънеца и никой не ми беше отварял. Сега ясно виждам, че изпитвах чиста сексуална ревност, но тогава мислех, че е измяна на принципите. (Още не знам всичко е объркано в главата ми. Не мога да преценя.)
Казах, искам да чуя Ражи Шанкар. Не можах да кажа, прощавам ти.
30-ти октомври
Чудесна нощна разходка. Имаше огромни пространства чисто небе, без луна, навсякъде наръсено с топли бели звезди, като млечни диаманти, и прекрасен вятър. От запад. Накарах го да обикаляме и да обикаляме десет или дванадесет пъти. Клоните шумоляха, в гората се обаждаше бухал. И небето, безумното свободно небе само вятър, и въздух, и пространство, и звезди. Вятърът носи ароматите на далечни места. Надежди. Морето. Сигурна бях, ме усещам миризмата на морето. Попитах (по-късно, разбира се, навън устата ми беше завързана), близо ли сме до морето? Десет мили, отговори той. Аз казах, близо до Люис. Не мога да ти кажа, отговори той. Сякаш някой друг строго му беше забранил да говори. (Често чувствам това у него ужасяваща, дребна, спаружена добра природа, над която доминира зла и лоша.)
Когато се прибрахме, всичко беше както обикновено. Отново заговорихме за семейството му. Аз пиех ябълково вино. Правя го (по малко), за да видя дали ще мога да го напия, за да стане невнимателен, но досега не го е докоснал. Казва, че не е въздържател. Така че това е част от изчанчеността му. Няма да се поддаде.
М. Разкажи ми нещо повече за семейството си.
К. Няма нищо повече за разказване, което да е интересно за теб.
М. Това не е отговор.
К. Както ти казах, така е.
М. Както аз казах.
К. По-рано ми казваха, че си служа добре с английския. Това беше преди да те познавам.
М. Това няма значение.
К. Предполагам, че си получавала високи оценки и всичко останало.
М. Да, така беше.
К. Аз се справих добре на изпитите по математика и биология.
М. (Броях бримки пуловер скъпа френска вълна.) Добре, седемнадесет, осемнадесет, двадесет
К. Спечелих награда за хобито си.
М. Умния ти. Кажи ми повече за баща си.
К. Казах ти. Беше търговски представител. Канцеларски материали и дребни стоки.
М. Търговски пътник.
К. Сега ги наричат представители.
М. Умрял е при автомобилна катастрофа преди войната. Майка ти е избягала с друг мъж.
К. Тя не беше добра. Като мен. (Изгледах го ледено. Слава Богу, настроенията му се проявяват толкова рядко.)
М. Така че те пое леля ти.
К. Да.
М. Като мисис Джо и Пип29.
К. Кой?
М. Няма значение.
К. Тя е добра. Спаси ме от сиропиталището.
М. Ами братовчедка ти Мейбъл? Никога не си ми говорил за нея.
К. Тя е по-възрастна от мен. На тридесет е. И има по-голям брат, след войната отиде в Австралия, при чичо ми Стив. Той е истински австралиец. Бил е там с години. Никога не съм го виждал.
М. Нямаш ли други близки?
К. Роднините на чичо Дик. Но те и леля Ани никога не са се разбирали.
М. Не ми каза що за човек е Мейбъл.
К. Тя е недъгава. Има спазми. Но е много умна. Винаги иска да знае всичко, което си направил.
М. Не може ли да ходи?
К. Само из къщи. Навън трябва да я бутаме с инвалидна количка.
М. Може би съм я виждала.
К. И да не си, не си загубила много.
М. Не изпитваш ли съчувствие към нея?
К. Нея трябва да я съжаляваш през цялото време. Леля Ани е виновна.
М. Продължавай.
К. Тя, някак си, прави недъгаво всички около себе си. Не мога да го обясня. Искам да кажа, не, не се оплаква открито. Просто те гледа особено и трябва да си страшно внимателен. Ето например, ако някоя вечер кажа без да мисля, че сутринта съм изпуснал автобуса и е трябвало да тичам като луд, абсолютно сигурно, леля Ани ще натърти, считай се щастлив, че можеш да тичаш. Мейбъл няма да продума. Тя само гледа.
М. Колко зловещо!
К. Трябва много внимателно да размисляш, какво говориш.
М. Да обмисляш.
К. Да обмисляш, имам предвид.
М. Защо не избяга? Да живееш в някоя дупка?
К. Мислил съм и за това.
М. Защото те бяха две сами жени. Ти си искал да бъдеш джентълмен.
К. По-скоро, товарно добиче. (Патетично опитите му да бъде циничен.)
М. И сега са в Австралия, за да съсипят живота на другите ти роднини.
К. Предполагам, че е така.
М. Пишат ли ти?
К. Да. Мейбъл не.
31-ви октомври
Нищо. Тази вечер го психоанализирах.
Така вцепенено седеше до мен.