Гледахме гравюрите на Гоя. Може би заради самите гравюри, но той седеше, а на мен ми се струваше, че всъщност не ги гледа. А само мисли, че е толкова близо до мен.
Задръжките му. Абсурдно е. Говорех му, сякаш не е никакъв проблем да стане нормален. Сякаш не беше маниакът, който ме държи затворена. А приятен млад човек, който има нужда веселата му приятелка леко да му се скара.
Това е, защото не виждам никой друг. Той става нормата. Забравям как се сравнява.
Един друг път с Д. П. Беше скоро след ледения душ (това, което каза, за работите ми). Една вечер бях неспокойна. Отидох до тях. Около десет. Беше по халат.
Тъкмо си лягах, каза ми.
Исках да послушам малко музика, казах му аз. Но ще си отида. Не си отидох.
Късно е, каза той.
Потисната съм. Беше такъв гаден ден, а Карълайн се държа толкова глупаво на вечеря.
Той ме пусна да се кача горе, сложи ме да седна на кушетката, загаси лампите и през прозорците нахлу луната. Падаше на краката и на скута ми, през капандурата, прекрасна, бавна, сребърна луна. Плуваща. А той седеше на креслото в другия край на стаята, в сенките.
Музиката.
Вариациите на Голдберг.
Към края имаше една, много бавна, много проста, много тъжна, но толкова красива, отвъд думите, отвъд картините, само музика, красива на лунната светлина. Лунна музика, така сребриста, така далечна, така благородна.
Ние двамата в стаята. Без минало, без бъдеще. Дълбоко, напрегнато сега. Чувството, че всичко трябва да свърши музиката, ние, луната, всичко; че ако достигнеш до същността на нещата, ще намериш само тъга и тъга, навсякъде; но красива сребриста тъга, като изображение на Христос.
Приемането на тъгата. Съзнанието, че да се преструваш, че всичко е весело, е предателство. Предателство към всички тъжни в този момент, към всички тъжни когато и да било, предателство към тази музика, към истината.
В целия хаос и бъркотия, в захабеността и бизнеса на Лондон, преследването на кариери, печеленето на грошове, изкуствата, ученето, трескавото поливане на жизнения опит изведнъж тази тиха сребърна стая, пълна с тази музика.
Като в Испания, когато спахме на открито и гледахме небето през клоните на смокините, звездните пътища, великите океани и морета от звезди. Усещахме какво значи да си във Вселената.
Разплаках се. Безшумно.
На края той каза, сега мога ли да си легна? Внимателно, леко подигравателно, ме връщаше отново на земята. И си тръгнах. Не мисля, че казахме нещо. Не мога да си спомня. Усмихваше се с малката си, суха усмивка, виждаше, че се вълнувам.
Перфектният му такт.
Онази нощ бих спала с него. Ако беше поискал. Ако беше дошъл и ме беше целунал.
Не заради него, заради това, че съм жива.
1-ви ноември
Нов месец, нов късмет. Мисълта за прохода ме тормози, но проблемът досега беше да намеря нещо, с което да изровя мазилката. Вчера, когато правех затворническата си разходка във външната изба, видях един пирон. Голям, стар, до стената в далечния ъгъл. Изпуснах си кърпичката, за да мога да го разгледам по-добре. Не можех да го взема, той винаги ме наблюдава толкова внимателно. А и не е много удобно с вързани ръце. Днес, когато бях до пирона (той винаги сяда горе на стълбите), му казах (съвсем умишлено), изтичай да ми донесеш цигара. На стола до вратата са. Разбира се, че не искаше. Попита, каква е играта този път?
Ще стоя тук, няма да мърдам.
Защо не си ги вземеш сама?
Защото понякога ми се ще да си спомня дните, когато мъжете бяха мили с мен. Това е всичко.
Не мислех, че ще стане. Но успях. Внезапно той реши, че не мога да направя нищо опасно, че нищо не мога да взема. (Когато излизам тук, той заключва всичко в едно чекмедже.) Така че отиде. Само за секунда. Но аз се наведох светкавично, грабнах пирона и го пуснах в джоба на полата си специално поставен застанах точно както ме остави и той влезе със скок. Сега имах пирон. И го накарах да си мисли, че може да ми се довери. С един куршум, два заека.
Нищо особено. Но ми се струва огромна победа.
Започнах да осъществявам плана си. От дни разправях на Калибан, че не виждам защо М. и Т. трябва да са в неведение за мен. Поне можеше да им съобщи, че съм жива и съм добре. Тази вечер, след като се нахраних, му казах, че може да вземе обикновена хартия и плик, да си сложи ръкавици и така нататък. Опита се да се измъкне, както обикновено. Но аз не го оставих. Разгромявах всяко възражение. Най-накрая почувствах, че е готов да го направи заради мен.
1-ви ноември
Нов месец, нов късмет. Мисълта за прохода ме тормози, но проблемът досега беше да намеря нещо, с което да изровя мазилката. Вчера, когато правех затворническата си разходка във външната изба, видях един пирон. Голям, стар, до стената в далечния ъгъл. Изпуснах си кърпичката, за да мога да го разгледам по-добре. Не можех да го взема, той винаги ме наблюдава толкова внимателно. А и не е много удобно с вързани ръце. Днес, когато бях до пирона (той винаги сяда горе на стълбите), му казах (съвсем умишлено), изтичай да ми донесеш цигара. На стола до вратата са. Разбира се, че не искаше. Попита, каква е играта този път?
Ще стоя тук, няма да мърдам.
Защо не си ги вземеш сама?
Защото понякога ми се ще да си спомня дните, когато мъжете бяха мили с мен. Това е всичко.
Не мислех, че ще стане. Но успях. Внезапно той реши, че не мога да направя нищо опасно, че нищо не мога да взема. (Когато излизам тук, той заключва всичко в едно чекмедже.) Така че отиде. Само за секунда. Но аз се наведох светкавично, грабнах пирона и го пуснах в джоба на полата си специално поставен застанах точно както ме остави и той влезе със скок. Сега имах пирон. И го накарах да си мисли, че може да ми се довери. С един куршум, два заека.
Нищо особено. Но ми се струва огромна победа.
Започнах да осъществявам плана си. От дни разправях на Калибан, че не виждам защо М. и Т. трябва да са в неведение за мен. Поне можеше да им съобщи, че съм жива и съм добре. Тази вечер, след като се нахраних, му казах, че може да вземе обикновена хартия и плик, да си сложи ръкавици и така нататък. Опита се да се измъкне, както обикновено. Но аз не го оставих. Разгромявах всяко възражение. Най-накрая почувствах, че е готов да го направи заради мен.
Казах му, да пусне писмото в Лондон, за да заблуди полицията. И че ми трябват най-различни неща от там. Трябва да го държа настрана поне три или четири часа. Заради алармената система за крадци. След това ще се опитам да изкопая моя тунел. Мисля си, че след като стените на тази и външната изба са от камъни, не от бетон, между тях трябва да има само пръст. Само трябва да махна зидарията и ще попадна на мека земя (представям си).
Може би е безумно, но горя от нетърпение да опитам.
Тази жена, Нилсен.
Два пъти я срещах у Д. П., когато там имаше и други хора единият беше съпругът й, датчанин, нещо като търговец. Говореше перфектен английски, толкова перфектен, че звучеше не както трябва. Като имитация.
Веднъж я срещнах, когато излизаше от фризьорския салон, а аз отидох там, за да запазя час за Карълайн. На лицето й се появи тази лигаво-весела физиономия, която жени като нея използват пред момичета на моите години. Мини я нарича добре дошла в бандата на жените. Тя означава, че смятат да се отнасят с теб като с голям човек, но не те смятат за голям, а и освен това, страшно ти завиждат.
Искаше да пием кафе. Бях глупава, трябваше да излъжа нещо. Беше само дрънканици за мен, за дъщеря й, за изкуството. Познава доста хора и се опита да ме зашемети с имена. Но аз уважавам това, което хората мислят за изкуството. Не какво или кого познават.
Знам, че не може да е лесбийка, но така се хваща за думите ти. Очите й са пълни с неща, които не смее да ти каже. Но иска да я попиташ.
Ти не знаеш, какво е имало и какво все още има между мен и Д. П., сякаш ми казваше тя. Предизвиквам те, попитай ме. Говореше за Шарлот стрийт в края на тридесетте и войната. Дилън Томас. Д. П.
Той те харесва, каза ми.
Знам, отговорих аз.
Но се изненадах. От това, че знае (той ли й е признал), от това, че иска да говори за това. Знам, че искаше.
Винаги си е падал по най-хубавите, засмя се тя.
Ужасно й се искаше да говори за това.
После дъщеря й.
На шестнадесет е, каза ми. Просто не мога да стигна до нея. Понякога, като й говоря, се чувствам като животно в зоопарка. Тя седи навън и ме гледа.
Знаех, че го е казвала и друг път. Или го е чела някъде. Винаги си личи.
Всички жени като нея са еднакви. Не тийнейджърите и дъщерите се различават. Ние не сме се променили, просто сме млади. Променили са се глупавите нови хора на средна възраст, които искат да са млади. Това отчаяно, глупаво усилие да са с нас. Не могат да са нас. Не искаме да са с нас. Не искаме да носят дрехи като нас, да говорят като нас, да имат нашите интереси. Имитират ни толкова лошо, че просто не можем да ги уважаваме.
2-ри ноември
След вечеря донесе лист и ми продиктува едно абсурдно писмо, под което трябваше да се подпиша.
Тогава започнаха неприятностите. Бях подготвила малка бележка, написана с най-дребния ми почерк, която мушнах в плика, без той да ме види. Беше много малка. В най-хубавите шпионски романи нямаше да я забележат.
Но той я видя.
Това го разстрои. Накара го да види нещата в студената светлина на реалността. Но истински се изуми, че се страхувам. Не може да си представи, че би могъл да ме изнасили, или убие, а това все пак е нещо.
Оставих го да излее яда си, но накрая се опитах да бъда мила с него (защото знаех, че трябва да го накарам да пусне писмото). Беше трудна работа. Никога не бях го виждала толкова ядосан.
Не би ли сложил точка и не би ли ме пуснал да си вървя?
Не.
Тогава какво иска да прави? Да спи с мен?
Такъв поглед ми хвърли, сякаш наистина го отвращавам.
Тогава ми дойде вдъхновението. Разиграх малка шарада. Ориенталската му робиня. Обича да се правя на глупачка. Най-тъпите неща, които измислям, той нарича остроумни. Дори понякога се присъединява, препъва се след мен (не че аз съм блестяща) като жираф.
Така че, накарах го да ме остави да напиша друго писмо. Отново погледна в плика.
След това го убедих да отиде до Лондон, според плана ми. Дадох му списък с нелепици (повечето от тях не ми трябваха, но щяха да го забавят), които да ми купи. Казах му, че е невъзможно да се проследи писмо, пуснато в Лондон. Харесва му да му се умилквам, звяр.