Във всяка история с Шерлок Холмс се разпознаваха, естествено, характерните черти на героя; авторът обаче непременно добавяше нов щрих (кокаина, цигулката, съществуването на по-големия брат Майкрофт, вкуса към италианската опера някои услуги, направени в миналото на европейски кралски фамилии първия му сполучливо разрешен случай, още когато е бил младеж). С разкриването на всяка нова подробност се очертават нови сенчести зони, докато накрая се получава един действително обаятелен герой: Конан Дойл беше успял да изгради идеална смесица между удоволствието от откритието и удоволствието от разпознаването. Винаги ми се е струвало, че Агата Кристи, точно обратно, отделя прекалено много място на разпознаването. В първоначалното описание на Поаро тя е склонна да се задоволи с няколко клишета, сведени до най-явните характерни черти на героя (маниакалния му вкус към симетрията, лачените му обувки, грижите, които полага за мустаците си); в по-посредствените й творби човек дори има чувството, че тези въвеждащи фрази са буквално преписани от предишна книга и се повтарят в следващите.
Независимо от всичко това, интересното в Долината беше другаде. Не беше дори в амбициозно изградения образ на Хенриета, скулпторката, чрез която Агата Кристи се беше опитала да представи не само мъките на творчеството (сцената, в която тя разрушава една от статуите си, след като току-що я е завършила с много труд, защото мисли, че нещо й липсва), но и особеното страдание, свързано с факта, че си творец: тази неспособност да бъдеш наистина щастлива или нещастна; да изпиташ наистина омраза, отчаяние, възторг или любов; този особен вид естетичен филтър, който се изпречва, неотменно и безпощадно, между твореца и света. Писателката беше вложила много от самата себе си в този образ, искреността й беше явна. За съжаление творецът, който в известен смисъл е отделен от света, възприема нещата винаги, двустранно, двойствено, и следователно по-малко силно, губи именно поради тази причина интереса си като образ.
Дълбоко консервативна, враждебна на всяка идея за социално разпределение на богатствата, през цялата си писателска кариера Агата Кристи е заемала съвсем категорични идеологически позиции. Нейната радикална теоретическа ангажираност й е позволявала да проявява на практика доста голяма жестокост при описанието на английската буржоазна аристокрация, чиито привилегии всъщност защитава. Лейди Енгкател беше гротесков персонаж на границата на правдоподобното, понякога почти страховита. Писателката беше запленена от това свое създание, което бе забравило основните правила на обикновените хора; сигурно страшно се е забавлявала, когато е писала фрази от рода на: Толкова е трудно да се запознаеш с някого истински, когато в къщата ти е извършено убийство; сигурно е обаче, че симпатиите й не бяха насочени към Лейди Енгкател. В неин противовес тя бе изградила топлия образа на Мидж, принудена през седмицата да работи като продавачка, за да изкара прехраната си и да прекарва уикенда сред хора, които нямат и най-малка представа какво означава думата работа. Смела и дейна, Мидж обича Едуард с безнадеждна любов. Едуард се счита за провалил се човек: никога не успял да направи нещо в живота си, дори да стане писател; пише незначителни хроники, изпълнени с иронията на разочарованието в никому неизвестни библиофилски списания. Три пъти е предлагал женитба на Хенриета, все безуспешно. Хенриета е била любовница на Джон, тя се е възхищавала от лъчезарната му личност, от силата му; но Джон е женен. Убийството му нарушаваше тънкото равновесие между незадоволените желания, които свързваха героите: Едуард разбира най-сетне, че Хенриета няма никога да го пожелае, че решително не е на висотата на Джон; и въпреки това не успява да се приближи до Мидж и животът му изглежда завинаги погубен. От този момент нататък Долината ставаше наистина вълнуваща книга и странна; човек се намираше пред дълбоки води, които се движат. В сцената, в която Мидж спасява Едуард от самоубийство и той й предлага да се омъжи за него, Агата Кристи постига нещо много красиво, нещо удивително, като у Дикенс.
Тя го стисна в прегръдките си. Той й се усмихна:
Толкова си топла, Мидж, Мидж толкова топла
Да, помисли си Мидж, това е отчаянието. Нещо ледено, безкраен студ и самота. Никога досега не беше осъзнавала, че отчаянието е студено; беше си го представяла винаги като парещо, пламенно, буйно. Но не. Ето какво беше то, отчаянието: без дъно, бездна от ледена тъмнина, от непоносима самота. И грехът на отчаянието, за който говореха свещениците, беше студен грях, който се състоеше в това да се откъснеш от всякакъв човешки контакт, топъл и жив.
Свърших четенето към двайсет и един часа, станах, отидох до прозореца. Морето беше спокойно, безброй светли петънца танцуваха по повърхността му; лек ореол обграждаше лунния диск. Знаех, че днес през нощта в Ко Ланта ще има full moon rave party70; Бабет и Леа щяха несъмнено да отидат заедно с доста голяма част от клиентите. Човек се отказва от живота с лекота, с лекота сам го отстранява. В мига, в който вечерта започна да се организира, такситата започнаха да идват пред хотела и по коридорите настана раздвижване, не изпитах нищо повече от тъжно облекчение.
10
Провлакът Кра тясна ивица планинска земя, разделяща голфа на Тайланд от Андаманско море, се пресича в северната си част от границата между Тайланд и Бирма. На ширината на Ранонг най-крайната южна точка на Бирма той не е повече от двайсет и два километра; после постепенно се разширява и образува Малайския полуостров.
От стотиците острови, разпръснати из Андаманско море, само няколко са обитавани и нито един от онези, които се намират на бирманска територия, не се използва за туризъм. Затова пък островите в залива Пхангнга на тайландска територия носят на страната 43% от годишния й доход от туризъм. Най-важният е Пхукет, където the resorts са започнали да се развиват още в средата на осемдесетте години, предимно с китайски и френски капитали (групата Орор се е ориентирала много бързо към Югоизточна Азия като към ключов сектор за разширяването й). Няма съмнение, че в главата си, посветена на Пхукет, Гидът на пътешественика достига до най-високата степен на омраза, вулгарен елитизъм и агресивен мазохизъм. Пхукет е за някои съобщават авторите от самото начало, островът, който е в подем; за нас той потъва.
И все пак продължават те тази перла на Индийския океан не може да се отмине Преди няколко години все още превъзнасяха Пхукет: слънце, плажовете на мечтите ви, сладък живот. С риск да внесем смут в тази прекрасна симфония, ще ви признаем истината: Пхукет не ни харесва вече! Патонг бийч, най-известният плаж, е покрит с бетон. Клиентелата е навсякъде все повече мъжка, баровете с момичета се множат, усмивките се купуват. Що се отнася до бунгалата за пътешествениците, те са преминали през лифтинга на булдозерите и са отстъпили мястото си на хотели за самотни европейци с шкембета.
Трябваше да прекараме две нощи на Патонг Бийч; настаних се уверено в автобуса, напълно готов да изиграя ролята си на самотен европеец с шкембе. Екскурзията щеше да завърши с апогея на трите свободни дни в Ко Пхи Пхи, място, прието за класическия рай. Какво да кажем за Ко Пхи Пхи? жалваше се ваканционният гид. Сякаш че ни карат да говорим за измамена любов Иска ти се да кажеш нещо хубаво но с огромна буца в гърлото. За мазохиста манипулатор не е достатъчно само той да е нещастен; нещастни трябва да бъдат и другите. След трийсет километра автобусът спря да зареди бензин; хвърлих Гида на пътешественика в кофата за боклук на бензиностанцията. Западен мазохизъм, казах си. Два километра по-късно осъзнах, че сега вече нямам наистина нищо за четене; налагаше се да издържа до края на екскурзията без защитния екран на нито един печатен текст. Огледах се около себе си, ударите на сърцето ми зачестиха, външният свят ми се стори внезапно много по-близък. От другата страна на реда Валери беше нагласила седалката в легнало положение; изглежда, мечтаеше или спеше, лицето й бе извърнато към стъклото. Опитах се да последвам примера й. Навън се редуваха пейзажи с най-разнообразна растителност. Прибягнах до последната възможност и взех назаем от Рьоне гида Мишлен; така научих, че каучуковите плантации и латексът играят решаваща роля в икономиката на региона Тайланд беше на трето място в света по производство на каучук. Значи тази заплетена растителност служеше за производство на презервативи, на гуми; човешката изобретателност беше наистина забележителна. Човекът можеше да бъде критикуван в много отношения, но това беше плюс, който никой не можеше да му отрече беше изобретателен бозайник.
От вечерта на река Куай разпределението по маси бе окончателно установено. Валери се бе присъединила към онова, което наричаше лагера на еснафите, Жозиан се бе отделила с натуропатите, с които споделяше някои ценности, като например упражненията с цел постигане на покой. Така на обед можах да наблюдавам едно истинско състезание по покой между Албер и Жозиан под любопитния поглед на еколозите, които, живеейки в своята затънтена дупка на областта Франш Конте, явно имаха по-малък достъп до подобни упражнения. Макар и от парижката област, Бабет и Леа също нямаха кой знае какво да кажат освен по едно Супер е от време на време. Покоят беше за тях средносрочна цел. Общо взето, масата беше уравновесена, имаше двама родени лидери от различен пол, способни на активно сътрудничество. При нас имаше известни затруднения. Жозет и Рьоне коментираха редовно менюто, бяха прекрасно свикнали с кухнята, Жозет дори възнамеряваше да си запише някои рецепти. От време на време критикуваха съседната маса, смятайки седналите на нея за претенциозни и за позьори; всичко това не можеше да ни отведе далеч и аз обикновено чаках с нетърпение десерта.
Върнах на Рьоне гида Мишлен, оставаха ни четири часа път до Пхукет. В бара на ресторанта си купих бутилка меконг. Последвалите четири часа прекарах в битка със срама, който не ми позволяваше да извадя бутилката от чантата си и спокойно да се натряскам; накрая срамът победи. Входът на Beach Resortel71 беше украсен с лента, на която пишеше ДОБРЕ ДОШЛИ НА ГРУПАТА ПОЖАРНИКАРИ ОТ ШАЗЕ. Ама че работа отбеляза Жозет. Ами че в Шазе живее сестра ти Рьоне не можеше да се сети. Да, да, сигурна съм настоя тя. Преди да си взема ключа за стаята, успях да я чуя още веднъж: В крайна сметка прекосяването на провлака Кра ни загуби цял ден; най-лошото беше, че беше права. Свлякох се на леглото king size и си сервирах пълна чаша алкохол; после още една.